Родът Стайнови – знатният казанлъшки род

Чували ли сте за Стоян Стайновата къща в Казанлък с вълшебните стенописи от Иван Милев? Тази тиха прекрасна къща, сега сгушена между големите сгради в центъра на Казанлък е била дом на известния род Стайнови, безспорно допринесли за развитието на града. Допреди 20-30 години къщата е била една от най-представителните сгради в центъра. Но с построяването на високите сгради тя се оказва затисната.

В началото на юни тази година къщата отвори врати и приюти три събития от културно-просветния проект "Родови Нишки". Изложба на автентични български носии, вечер посветена на акад. проф. Николай Райнов и представяне на проект за Иван Милев съживиха интереса към този паметник на културата. Благодарение на добрата воля на Михаил Стайнов, жителите и гостите на града успяха да усетят завладяващото очарование, което обхваща всеки пристъпил прага на Стоян Стайновата къща. За нея и за миналото разговаряме с г-н Михаил Стайнов – един от наследниците.

– Здравейте, господин Стайнов. Намираме се във вашия роден дом. Разкажете ни малко повече за това място и за рода, свързан с него?

– Широкообхватен въпрос. Къщата е проектирана през 1905г. и е построена за една година. През 1906г. така да се каже е въведена в експлоатация. Построена е по поръчка на прадядо ми – Стоян П. Стайнов, който е имал чаркове за производство на гайтани и се е занимавал с търговия на гайтани и вълна. От търговските книги, някои от които още се пазят, макар трудно четими се виждат адресите на кореспонденциите и партньорите му. Те започват от Манчестър на запад до Мала Азия, та и по-нататък към изток. Това към онзи момент е бил бизнеса му, с което си е позволил да възложи на софийски архитект проекта и да построи тази нова къща за семейството си. Той произхожда от семейството на дядо Петко Стайнооглу, който купува първите чаркове за производство на гайтани и създава фирма през 1848-а година. Дядо Петко, при идването си в Казанлък е Стайноолу/Стайноглу (след Освобождението фамилните имена се записват на –ов).
Този Петко има петима сина и две дъщери. 

Стоян Стайнов (прадядо ми) е най-големият син. Той е изпратен да чиракува и се учи на търговия в Цариград. Връща се от там и поема пътя на баща си успешно. Прави нови чаркове, нови работилници покрай Старата река и застава начело на фамилията, тъй като баща му е съсечен от отстъпващите турци през 1877г. Така голямото семейство остава под опеката на големият брат.  Друго интересно е, че най-малкият брат (от четиримата, останали без родната си майка), който по времето на Руско-турската война е навлизал в тинейджърската възраст (9-10-годишен) го взимат руските войски като се оттеглят. Той е бил така да се каже отракано момче, помагал е, събирал е сведения за разположенията на турските части в околността и нагоре по балкана. Те са го харесали, предложили са на мащехата му (майка му умира при раждането му) да го вземат и да изкара военно училище в Русия. И по-нататък дали ще се връща или ще остава – негова работа. Аз нося името на този брат, той се е казвал Михаил, само че го нося през дядо ми, който е бил кръстен на чичо си. 

Въпросният ми чичо Михаил е свързан с тази къща. Командир на 112-и полк в руската царска армия, той е генерал-герой от Руско-Японската война, но бива тежко ранен, пенсиониран и се след време взима жена си и се връща в Казанлък. Така че известно време, включително и през балканските войни, той живее тук, в тази къща при брат си. Двамата на два пъти ходят надолу (на юг) до нашите позиции около Одринската крепост, и там Михаил дава съвети за организирането на обсадата ѝ, а като се объркват нещата и започва европейската война той прибира багажа си и се връща в Русия. Това е за първите обитатели на къщата. 

И по някакъв начин искам да обясня това, че Стоян Стайнов не е бил богат, по-точно, бил е заможен. Мерил си е харчовете и не е имал повече, отколкото му е било необходимо, и спрямо това е успял да вдигне тази къща, да прати голямата си дъщеря да учи в Роберт Колеж в Цариград, и тримата си сина да учат на запад. Най големият – Генчо, в Швейцария; средният (моят дядо) Маньо в Германия и най-малкият – Петко, във Франция. 

По това време вече е била узряла идеята за формирането на фамилна фирма, която да навлезе по-мащабно в текстилния бизнес и затова всъщност е изпратен Генчо в Швейцария да учи млекарство. Тъй като, за да се гледат повече овце и да произвеждат повече вълна се е търсила реализация на останалата продукция на стадата. Само вълната не е била достатъчна да задоволи каракачаните (овцевъдците) и идеята била да се затвори цикъла. Фирмата отговаряла за реализирането и на млякото и на месото. А в Нова Загора най-малкият брат прави филиал на фирмата, който се занимава с преработването и пласирането на месото. Това, което за съжаление сега не може да се види е, че тази къща, така построена бе долепена и функционално свързана със старата къща.

И до голяма степен със събарянето на старата къща след отчуждаването на имота през 1979 г. първоначалният вид е осакатен, тъй като някои функции бяха разпределени между двете къщи (старата и новата). Не знам защо отговорните фактори по онова време са преценили, че старата къща не отговаря на концепцията и била съборена. Второто нещо, което загуби тази къща, е излазът към улица "Академик Петко Гр .Стайнов". Представителната фасада и главният вход са били ориентирани на там. Този парцел беше разделен на два при новата градска регулация в средата на 50-те години,  а бяха години, през които не можеше човек да притежава повече от един имот. Така че баба ми и баща ми бяха принудени да се освободят от единия имот и го продадоха обособения незастроен източен парцел. Така излазът към ул. "Петко Гр.Стайнов" се загуби. 

Друг интересен факт, тази къща (на Стоян Стайнов) е първата електрифицирана къща в Казанлък, защото въпросният дядо Стоян е инициатор да се електрифицира града. С помощта на двамата си по-големи сина той създава електрическото дружество "Победа", което да построи електроцентрала. По-нататък със съществена финансова помощ от рода Хаджигенчеви тази инициатива е реализирана. Токът от тази централа за пръв път светва осветлението едновременно в читалището на новогодишния градски банкет и в тази къща в 0 часа на 1 януари 1914 г. Така че къщата е свързана и с електрифицирането на града (за сведение след София едновременно биват електрифицирани Казанлък и Варна, много преди Пловдив, Стара Загора и останалите селища в България). 

Най-малкият син на фамилията Стоян Стайнов – Петко Стайнов е политик (влиза в политиката още през 1920г). Народен представител е от Казанлък в рамките на 49 години. Бил е министър и началник на дирекцията за съобщенията. Всъщност той генерира идеята за създаването на БНР. При майка му и семейството на брат му Маньо са отсядали много политици, видни и заможни хора, така че всеки от тях е виждал и оценявал стойността на това, което е направено тук.

Има един анекдотично звучащ епизод от това време. Баба Бонка, съпругата на дядо Стоян, е живяла в старата къща с една помощница. Баба Бонка имала 3 буркана с кафе в бюфета. Едното кафе било за гости – то било с повече леблебия. Другото било за нея – с по-малко леблебия. А третото кафе било чисто кафе, което било наречено за "владиката Стефан". Владиката Стефан бил избран за български екзарх, но по-късно Правителството на ОФ го сваля и интернира от София. Та баба Бонка обичала да повтаря на прислужницата: "Това кафе е за гостите, това е за мен, а това е за владиката Стефан." И един ден чичо Петко, като министър, минавал от тук с владиката Стефан и с министър–председателя, отбиват се при майка му, запознават се. Тя поръчва на момичето да направи кафе, гостите пият, отиват си и се оказва, че момичето направило кафето за гости – с повече леблебия. Така че имало е случай, в който владиката Стефан е дошъл наистина на гости, но кафето дълго пазено за него е останало недокоснато. 

Не знам по рождение ли или по възпитание, но след смъртта на дядо ми Маньо, който си отива сравнително млад през 1934-а година, баба Бонка е може би най-големият дарител в Казанлък. Тя дарява парите и натоварва сина си и зет си със задачата да се изгради детски здравен център (сградата, която сега е зад общината), с идеята да расте здраво поколение, което да бъде обгрижвано, както трябва. Волята ѝ е била изпълнена, но сега за съжаление там се отдават помещения, обслужващи всичко друго, но не и волята на дарителката. Дарява и за сиропиталището, и за ученическите столове всяка година, дарява се за ученически лагери.

Дядо ми Маньо – синът на Бонка, заедно със съседа си Тодор Шипков подемат инициатива и дават парите за изграждане на паметника в Розариума – Паметникът посветен на загиналите герои във войните.
Сега, при срещите ми с вас се опитвам да събудя паметта за дядо Маньо, който се връща от Кемниц, където е учил в Кралската техническа академия, за да участва с двамата си братя в Балканската война. След войните участва в доизграждането на електроцентралата в с. Енина. При следващата мобилизация за европейската война е на фронта, където бива тежко ранен. Остава военен инвалид, но не спира активно да работи за фирмата и града. Благодарение на образованието, което е получил, и чрез това, което е наследил от баща си, той с по-големия си брат развиват основно модерния облик на фабриката за вълнени прежди "Братя Стайнови". Маньо е много активен член и по-късно почетен председател на дружество "Инвалид" в Казанлък. Много е помагал и на вдовици, и на сираци от войната. И когато през 1934-а година умира в следствие на раняването си, ковчегът му е изпратено до гробището може да се каже от цялата околия. Тук има една снимка от площада в Казанлък, когато минава процесията. Тогава Казанлък е бил изпълнен с опечалени от всички околни села, със знамената на военно-инвалидите. Дори областният управител на Стара Загора се е обърнал към правителството за извънредни мерки, защото струпването на толкова хора е изплашило местните властници и органите на реда. Годината е 1934 – това са няколко седмици след преврата на 19-и май.

Години по-късно през 47-ма година се национализират ВЕЦ-а (електрическото дружество "Победа") и фирмата "Братя Стайнови". Един студен декемврийски ден внезапно във фабриката влизат представител на работническо-селската власт и един военен със шмайзер и заповядват на директора Захарий Стайнов и на заместника му Стоян Генчев Стайнов веднага да напуснат фабриката. Изгонват ги от фабриката и дори не им позволяват да си вземат балтоните и шапките. Така са изхвърлени от там. Докато бяха живи и двамата не стъпиха в Казанлък, били са повече от огорчени. 
Баща ми остана свързан с Казанлък и се връщаше, при майка си и за да поддържа къщата. Баба Бонка умира няколко месеца след национализацията, до смъртта ѝ изобщо не и казват какво се е случило, тя е била тежко болна и само това и е трябвало. 

След нейната смърт, тук в къщата настаняват 3 офицерски семейства. Семейството на полковника, с момче и момиче по-големи от мен, бяха настанени в старата къща и стаята със стенописите. Децата на полковника драскаха по стенописите с нокти, за да ме дразнят. Като им правих забележка "Недейте да правите това, това е наше", за да ме ядосат продължаваха да драскат по тях. След като си заминаха, ни освободиха стаята със стенописите и оттогава  държахме тази стая  винаги заключена  и когато от Общината се обадеха, че тук ще дойде някой изкуствовед, някоя делегация, която се интересува от такива неща, стаята се отваряше специално за такива цели.

Последните ми една-две години в гимназията, като идвах тук през лятото, влизах там да спя, обаче тайно. Вечер, след като се загасят лампите, отивах там, а на сутринта се връщах, защото беше забранено да се обитава онази стая. Така че да притежаваш паметник на културата, да притежаваш такъв артефакт е един воденичен камък на врата. Вижте, аз говоря само за клона на братя Стайнови, който е на Стоян П.Стайнов, но не по-малко интересен е този от Груйо П.Стайнов – бащата на композитора Петко Стайнов. Много за Казанлък е направено и от клона на Христо Стайнови по-специално от сина му Петко Хр. Стайнов. Клонът на четвъртия брат, достигнал в Русия до царски генерал, увехна през 1979 г. със смъртта на дъщеря му.

– Разкажете и за първият от рода – дядо Петко, който е загинал през Руско-турската освободителна война?
– Стайнови идват в Казанлък в началото на 19 век. т.е. някакъв Стайнов е дошъл тука. Говорят, че корените са в Дряново, но всъщност в близост до Габровския балкан има една махала – Стайновци, а знае се, че махали са кръщавани на този, който се е заселил там. Така че навярно неслучайно тази махала се казва Стайновци. Тя вече не фигурира в населените места, заличена е отдавна, но стои ж.п. спирка "Стайновци" на линията Горна Оряховица-Тулово.
Те са били занаятчии, както и повечето хора от Габрово и Дряново. С голям интерес към производството на текстилни продукти – по онова време това са били гайтани и пасмантерия. 

През 1848-ма година, след чиракуване и събиране на достатъчно пари, въпросният дядо Петко купува първите си чаркове и става официално регистриран търговец, регистрира "фирма" през 1848-a година. През 1877-а година след отблъскването на турците при Шипка, тръгвайки назад, те опожаряват след себе си всичко. Казанлъчани се вдигат нагоре и се скриват в полите на Балкана около село Енина. Дядо Петко обаче остава тук, за да опази имота си, и така го е опазил, че като се върнали не са го намерили. Впоследствие на едно място е намерен трупът, на друго – главата, с което се оказва, че е бил обезглавен. След което от 1877-а година насетне големият му син поема и неговия бизнес.

– Разкажете повече за впечатляващите стенописи от Иван Милев, които са край нас?

– През 1925г. дядо ми, който наследява къщата на баща си, кани художникът Иван Милев (приятел на семейството) да изографиса столовата в къщата. Иван Милев е разсъждавал върху задачата и е казал, че има идея, но е мислел за нещо по-голямо, не просто една фреска да направи в стаята, а да оформи цялостно помещение, но столовата е била малка за неговия мащаб. Затова Милев поискал да се събори стената между столовата и кухнята, за да направи едно общо помещение. Стената е съборена и от там нататък Милев поема нещата в свои ръце (измазването, подготовката на основата, изрисуването, оформяне на огнището по негов проект и цялостната декорация на стаята). Имало е миндерлъци, рафтове за предмети от бита, а всеки предмет е бил избран и декориран от него. Така че къщата е била интересна и с цялостното оформление на стаята със стенописите. 

Технологията при изработката на самите стенописи е яйчена темпера, като материала и боите художникът Иван Милев си ги е приготвял сам. За началото е поискал 2000 яйца, така че известно време баба ми е изкупувала всичките яйца из Казанлък и околията, и когато вече са му казали "Готови сме." той казал: "Хубаво, за начало е добре, ако ми потрябват още...". 

В работата му е помагал Георги Генчев, когото аз имах щастието да познавам. Генчев по-скоро е чиракувал, в смисъл че е помагал; в същото време се е учил, а като бонус е изкарал и някой лев. Той тогава е бил млад, начеващ студент в академия. А в годините, когато го познавах (края на 50-те – началото на 60-те години) той беше един от двамата гимназиални учители по рисуване тук в Казанлък. Най-общо, това е.

– Благодаря Ви!

Интервюто изготви и проведе Стелиян Славов,
"Вихъръ" – пространство за Култура и Изкуство

Използваните снимки са от личния архив на г-н М. Стайнов