Фокусирай се върху себе си
- 1K
Навлизаме в ерата на личностното утвърждаване, но още е модерно да се смята, че хората ни изменят, че ситуациите ни контролират, че в този свят е безумно да оцелееш без шлифовани, постоянно ъпгрейдвани социални умения. В шест без десет, преди работа, целуваш за чао човешката си крехкост и се втурваш да живееш разумно, да се адаптираш красиво, за да си някой, на когото си струва да се подражава. И как те втриса среднощното прозрение, че целият този кичозен, ултра побъркан свят е просто плод на жуженето на машинарийките в главата ти, които си дават почивка само през петте часа сън, които заетостта ти отрежда.
Питал ли си се дали им пука? Доколко им пука? Първата им мисъл сутрин, щом затиснат с топли устни ръба на чашката с кафе. Лягат ли си изцедени от мъка и безсилие, че и днес те боли не по-малко от вчера? Кой те обича? Колко те обича? Бълнува ли насън – моля те, спри, дочакай ме. Защо сякаш го чувстваме длъжен този неизброим набор от хора да ни обича. Да си съдира душата жален чуждият човек, щом плачем; да се радва като къпано тримесечно бебе на гумено пате, щом спотаим тайна усмивка след буря. И все за нея – любовта. Някой плътски да ни обожествява, с влюбени очи да се спъва в гладък асфалт и с всяка захаросана песен да ни свързва. След алкохолна немилост – свежа пауза от фантазии за три цигари време. Това е.
Реалността е токчета, хлъзгащи се по лед, приятелю. И твоята, и моята, и тяхната. Разпитват те как си, добре ли спа, заряза ли Елена, още ли работиш за триста лева, отиде ли на офталмолог вчера, ще излизаме ли в събота. Смъмрят те, сърдят се, показват ти нови вещи, прегръщат те, плачат от радост за първото ти бебе, оплакват се от сметката за тока, мрънкат, обичат, заспиват. Крещят, гърчат се, свършват. Потушават гръдни пламъци – платен миг невнимание. С всяко ново утро изгрявате нови, с кристално розова зора под ръка и сънени надежди. И когато няма смисъл, някъде дълбоко, в забравения миг на събуждането, все повече има. Такъв детски и цветен, примрял да бъде открит и окачен с фанфари.
Как дишат катранените ти дробове, когато си щастлив? Колко се смееш на идиотските шеги на най-скъпия? Колко квадратчета сърце посмяваш да вложиш и да разпериш ръце за летеж? Какви въпроси си задаваш, щом отчаянието свали маската на привидно поносимия делник и те цапардоса с най-тежката ваза на майка ти? Ти си песен и пиеса, кретенски вик на нова година и стон на арфа при прераждащ оргазъм. Душата ти е вечна. Повтори го, може и на глас – вечна. Приятелствата са временни, страстта е краткотрайна, преспите, в които газиш с ботуши ще се разтопят след дни. Пролетта покълва лесно в съзнанието, готово за промяна. Неизменна, непрестанна, сезонна. Като бебенцето, чиито млечни зъбчета се прокрадват, само за да паднат след няколко години и да пораснат по-важните и устойчиви, които старостта ще похаби. Ти си този, който наблюдава ума, който се тревожи и стрелка нервно за пълни глупости нощем и денем. Предъвканата си дъвка си ти, която изхвърляш безвкусна в коша, за да вземеш нова и да й се случи същото. Кръговратите са сигурни, безопасността – не.
Преотговорен си за щастието си, за всичко, което поемаш в стомаха и многоизмерната си система. Отговорен си за тези, на които даваш право да те тъпчат и побъркват. Отговорен си, че си жив и трябва да си благодариш с вкусно лате без повод, на пейка и при птички и автентично сгряващи усмивки. Толкова е красиво и лудо това земно бедствие, дето си го причиняваме. Малко са тези, които слушат и запомнят с детайли, имат те предвид винаги, не си искат заемите и те целуват нежно сякаш си съкровище. Не е само майка ти, но са малко. И така трябва. И те са егоцентрични, и те ще помислят първо за себе си, защото, това е нормално – да се поставяш на първо място. Ненормално е да го очакваш от другите. Братя сме, но тепърва се осъзнаваме и свързваме. Фокусирай се върху себе си.
автор: Мартина Чалъкова