Когато стикерът изяде думите

Човечета си играят с човеци. Използват крака-завъртулки, намигащи квадратни очи, весели дейности и пози в пресилено-емоционален рисуван заряд. Навикът. Мързелът. Прескачаща препятствия, бързаща  към крайни резултати мисъл. Олекотяване на израз до разпадане на думи. От десет остават три, трибуквени думи се пенсионират в една. К. Беше "ок", а сега е син палец нагоре. Пиленца, котенца и лебедчета работят фул тайм, за да изгреят на екрана неизразени хорски емоции.

Самоизяждането е поезия, преоткрила смисъла си в миниатюрата. Времето тече различно бързо, когато се преструваш, че не ти стига, за да развихриш достатъчно желанието за близост в картинки и линкове с музика, по минимум две на час. Възрастта няма значение, тя вече не е условие за скулптуриране на префасониран образ, надхвърлящ себепозволените възможности на живото тяло в контакт с друго същество. Границата изтънява и същевременно се преизгражда в двойна такава. Можеш повече, правиш по-малко.  Постваш много, разкриваш от същността си оскъдно. Ти си жълто пиленце, нарамило торбички с усмивки, а ти се плаче и саркастично замазваш. Те ще разберат, ако те познават.

Изискването към другите набъбва, за да се поддържа сносен набор лайкове и щури гифчета в отговор на летни селфита на зачервени крайници-наденички по пренаселено крайбрежие от хора-дисплеи. Вторачени, разсеяни, безцелни, пренаситени на по бира и таблет без книга. Free another set of stickers . Ето, вижте, роди се току–що прясна, недоносена, нечувана емоция, събудена от първия лъч слънце, докоснал вълните. Няма достойна емотка. Наличните сто и петдесет вида  за миг стават безполезни, като отпаднали от битието ни добри познати. Разнообразието, интензивността на нововъзникване води до светкавично доскучаване. Празнота. Немигащи, невиждащи очи, разстрелващи чайки в пространството. Дали на птиците им се приисква да са хора? Ако знаеха.

Влюбеността е състояние на свързаност. Безпределна, безконечна. Апел към заобичване на слабости. Собствените чрез чуждите. А може и да е катерица облизваща екран в лилаво сърце или същата въртяща задни части със сърце-татуировка, или правеща екзалтиран масаж на друго животинче в израз на сладка хлътналост. Прегръдката може да е зайче в костюм на панда, протягащо лапички  или затворила очи в задоволство бежова овца. Според бързината на пръстчетата, тачскрийнващи в умиление и темперамента, неудържащ на богатия избор. Тъжно-красиво и съкрушаващо, когато натурално не достигат думи. Първи целувки, пърхане в стомаха. Кога спряхме да измерваме любов в развълнувано поети дъхове и почнахме да мерим нивото на емоционалната обвързаност в движещи се картинки?

Стикерите в детството на нас, родените през 80-те, бяха  залепващи се цветни листчета от дъвки. Върху крайници, лица, понякога секции и гардероби. Изтъркваха се в къпанията и дивата игра пред блока, често и нарочно. Отнемаше дни, понякога часове. Временни, небрежни печати, провокирани от нищо и никакъв кратък изблик на желание за маркираност. Лиготия без смисъл и посока. Много по-безинтересно от благословията да ядеш ванилов сладолед преди вечеря.  Носталгията е мръсен лъжец, казват, но ѝ се случва да е права. Не бяхме по-щастливи, но бяхме по-живи, без да го целим, просто това беше нормалното. А днешното нормално е да използваме рисувани мимики вместо собствените си и когато се ударим да крещим от болка в разревани карикатури. Човеци се изгубват в човечета.

автор: Мартина Чалъкова