Ангелина Александрова – казанлъшки преводач на Нобелов лауреат

Навярно е голяма честта да бъдеш определен за преводач на даден чуждоезичен автор. Но честта вдига равнището до "огромна", когато си избран да превеждаш Нобелов лауреат. Това се случва на казанлъчанката Ангелина Александрова, която е призвана да достави на българския читател романа  "Време секънд хенд: Краят на червения човек" на Светлана Алексиевич – Нобелов лауреат за литература за 2015-а година. Ангелина Александрова превежда от и на английски и руски език, като владее още няколко езика. Ето какво сподели тя пред kazanlak.live:

– Често се казва, че преводачът има 50% заслуга за написването на една творба. Доколко смяташ това за вярно?

– Не знам кой и как е определил процентите, но истината е, че некадърният превод може напълно да съсипе превъзходно написано четиво. Преводачите са съавтори по повече от един начин и носят отговорността за представянето на книгата пред публиката по начина, по който родителят е отговорен за възпитанието и поведението на детето си. Етгар Керет, един от най-попуярните в България израелски автори, казва, че преводачите са като нинджите – ако ги забелязват, значи не са достатъчно добри. 

– От колко време се занимаваш с преводи и само художествената литература ли минава през уменията на Ангелина Александрова?

– Работя като преводач от 1995-a година. Започнах месеци преди официално да се дипломирам в "Арсенал" АД като технически преводач, после продължих с маркетингови, химически,  текстилни, икономически текстове, общо взето – врях си преводаческия нос във всички области на промишлеността, в които успях. Но художественият превод ме интересува живо и е предизвикателство, въпреки че не носи фаталността на правилно преведените технически инструкции, от които може да зависи човешки живот. Превеждала съм документи на европейските институции и одобряването ми за преводач в ЕК считам за една от най-високите оценки за уменията си. Иначе към книгите подходих  отдалеч – като редактор първоначално, после превод на книга по история на икономиката, после редактор на книга на приятел, която може да бъде намерена в Амазон, последната редактирана от мен книга е романът "Убиец" на Васил Панайотов, подгласник в два литературни конкурса, този на издателство "Сиела" за съвременен роман и в телевизионния формат на БНТ "Ръкописът".

– Коя е първата творба, която се нае да превеждаш?

– Най-най-първите ми опити бяха в гимназията и в университета, където се опитвах да превеждам рок поезия .

– Как реагира, когато разбра, че ще превеждаш Нобелов лауреат?

– Работата ми по книгата започна преди изобщо да стане известно кой ще е носителят на наградата. Главният редактор на издателство "Парадокс" Райчо Ангелов ми се обади един ден и ме попита: "Ще преведеш ли Светлана Алексиевич" и аз казах:"Да". Проста договорка. Към онзи момент бях прочела вече "Чернобилска молитва" и бях възхитена, много ми хареса. Така че започнах да работя по книгата през юли, докато бях в Литва – обкръжаващата ме среда и история много ми помогнаха, между впрочем. А през октомври Светлана Александровна стана Нобелов лауреат. В деня, в който трябваше да обявят Нобеловата награда за литература, бях вече на финалния етап на превода на "Време секънд хенд".  С неколцина приятели – издатели, журналисти, книжни хора – следяхме онлайн събитието, разположени в различни краища на София и разсъждавахме кой има най-голям шанс. Няма такова нещо като официална номинация и избор между няколко кандидати, спрягат се имена и се правят неофициални залози. А излъчването на отварянето на плика се предава директно от Нобеловата академия и ние следяхме точно този стрийм. В момента, в който обявиха Светлана Алексиевич за носител на най-голямото признание, от четирите края на София се понесоха викове и ако моите приятели са крещели толкова силно, колкото и аз, сиурно звуковата вълна е стигнала чак до Стокхолм. 

– Светлана Алексиевич е сравнително непозната за българския читател. Как би описала творчеството й?

– Светлана Алексиевич е удивителен човек. По произход е типичен гражданин на Съветския съюз – майка ѝ е украинка, баща ѝ е белорусин, тя е родена в Ивано-Франковск, град в сегашна Украйна, пише на руски. Израства в Белорусия, която напуска през 2000-а година след конфликт с режима на Лукашенко и се връща в Минск едва през 2011-а. Тя е хроникьор, журналист, биограф на разпада на Съветския съюз. Създава жанр, който е много трудно да бъде дефиниран и се доближава най-много до т.нар. faction на Труман Капоти – документалистика, която описва живота със средствата на художествената литература. Нещото, което прави Алексиевич от 35 години, е verbatim литература (oral history, микроистория, хорални романи). Дойче Веле я нарича в един репортаж "археоложката на комунизма". Нева Мичева, една от най-любимите ми преводачи, написа, че "Нобеловата награда за литература през 2015 г. отива у човек, който блести несравнимо не с писателския си глас, а с писателския си слух. Иначе казано: гласът на Алексиевич са хилядите гласове в нейните книги, които трябва да бъдат чути."Самата тя определя себе си като писател- човешко ухо. Тя събира хиляди интервюта из целия Съветски съюз, пише за Чернобил и последстията от него, за Втората световна война от гледна точка на най-невидимите ѝ жертви – децата, за жените- участнички в същата тази война, за военните в Афганистан. Всички нейни книги са съставени от интервюта, без тя да променя или украсява и една думичка в тях, нейната намеса са само описанията на емоциите на говорещия, които са в скобки – смях, хлипане, плач, дълго мълчание...Не познавам друго такова творчество, а на мен книгите ѝ са ми особено близки, защото принадлежа към поколение, което е свидетел на всички събития, които засягат. Е, освен на Втората световна война... Личи ли, колко много я харесвам и каква чест е за мен да съм преводач на последната и по ред книга?

– А защо трябва да си купим книгата й "Време секънд хенд: Краят на червения  човек"?

– Книгата е особено важна като описание на онзи огромен дисонанс, който настъпва в душите на хората при разпада на Съветския съюз. Както казва един от героите, ние заспахме в СССР и се събудихме в Русия. Това е нов свят, капиталистически, нищо подобно на идеологията, в която са възпитани поколения съветски хора, чиито живот рязко губи смисъл. Как можеш да жовееш с мисълта за безсмислието на собствения си живот? Интервюирани са хора от най-различни прослойки и народности – от генерал в НКВД до самоубийца, която влиза в манастир, от таджикски гастарбайтери в Москва до израстнали по домовете деца на врагове на народа, от оцелели лагерници до участници в протестите срещу Лукашенко. Мрежата на Светлана Александровна покрива цялата територия на предишния Съветски съюз и събира в 500 страници истории, които никой друг не е успял. А тя казва, че има още стотици интервюта, които до този момент не са влзели в нито една от книгите ѝ!

– Ти си полиглот в най-тесния смисъл на понятието. На кой и от кой език е най-трудно да се превежда?

– На този, който най-малко знаеш. Аз не владея езиците, които говоря и  подскачам от гняв, когато определят нечие боравене с чужд език като перфектно. Няма такова нещо. Езикът е жив и развиващ се организъм, не можеш да го обхванеш, както и не можеш да сложиш таван на знанията си. Обичам и руския, и английския и досега не мога да определя кой от двата ми е по-любим  и с кой ми е по-приятно да работя. Налагало ми се е да превеждам от немски насред един завод в Рейн Вестфалия, от френски, за да помогна на колега на една конференция, в Турция, Сърбия, Италия и Испания няма да остана нито гладна, нито ще се загубя, но не бих посмяла да превеждам на нито един от тези езици. Не и сега.

– Каква отдаденост се иска на ден за качествен превод и колко отнема цялостен такъв?

– Много е относително. Може да летиш през страниците, можеш и цял ден да не можеш две страници да отметнеш. Думите могат да те носят и да те спъват. Може да трябва да ровиш за термини, за справки, да се обаждаш на приятели... а си преводач е малко самотна работа, не е някакво приключение, не откриваш лекарство против рак или ново решение на теоремата на Ферма, но колко нови светове се разкриват пред теб и колко неща научаваш! Примерът, който давам в последните месеци, е точно от "Време секъндхенд". Има една глава, в която майка разказва за сина си, който се е самоубил на 14-годишна възраст. Малкият ми син е на толкова. Тази глава е 7 страници. Аз я превеждах 7 дни. Просто всяка дума от тази глава е минала  през сърцето ми.

– Какво би препоръчала на млади хора, които искат да се занимават с превеждане?

– Да се на учат на търпение. Да забравят гордостта си. Да са любопитни и любознателни. Да не смятат, че знаят всичко. Новината е, че и възрастните хора не знаят всичко. Да са готови да не могат да заспят, защото нещо в текста не е както трябва. Да се доверяват на редакторите. Да четат. Много. Да не спират да търсят. И да не се отчайват!

– За финал, всеки гост пожелава нещо. Какво ще пожелаеш на читателите на kazanlak.live?

– Пожелавам открития!

Станислав Пращаков, kazanlak.live