Притча за любовта и войната

С Жаровит се познавахме от малки. Той беше свръхамбициозно момче и добър приятел. Шахматът бе неговата стихия. Тренираше древната игра в един от двата клуба в града – онзи, на чиито врати сега са виснали тежки катинари, а седалките на столовете са сякаш залепени за повърхността на масите. Жаровит не можеше да губи – приемаше всяка партия като своеобразна битка, която не можеше да приключи без ликуващи звуци на фанфарите.

Често играехме заедно. Доставях му наслада и задоволях потреблението му за нежното и почти незабележимо галене на егото. Местих фигурите хаотично, без идея, мисъл и значение. 

В средата на май месец се шляехме безцелно из градския парк. Предложи да играем шах, а той винаги носеше кутийка с фигура, която се трансформираше на дъска. Нямаше значение размера на дъската – малка, средна или голяма – той винаги имаше. С охота приех партията и неизменните правила – да играем до 2 победи от 3 партии. 

 Катастрофално потеглих в поредното си приключение върху 64-те квадратчета. Първата среща завърши ужасяващо за мен, губейки фигура след фигура и гамбитвайки безумно. Одобрителното ми примирение със ситуацията намери своята проекция върху умерената ми усмивка. Усмивката на Жаровит бе двойно по-задоволителна. 1-0.

Втората ни игра започна. Невинни пешки крачеха бавно, стъпка по стъпка по бойното поле. В този момент осъзнах, че шахматът не е игра на война. Коне, офицери, топове, царица – никой от тях не воюваше. Шахът е игра на любовта. Чуждата царица е натоварена с нелеката задача да съблазни моя цар и обратното. Тя ефирно снове из дъската, движи се безпогрешно с една-едничка цел – да прелъсти противниковия владетел. В ролята на нейни сватовници доброволно влизаха топове, офицери и коне. Цялостната концепция на Жаровит беше грешна.

Започнах да местя с лекота парчетата дървен материал. Повалях чужди единици , благодарение на силата на любовта, докато усмивката на Жаровит плавно, но сигурно пътуваше към крайната точка на замръзване. Царят му бе пленен, но не от армия, а от обаянието на царицата ми. 1-1.

Това беше първата ми победа над Жаровит. Спорът щеше да се реши в третата последна партия. Сражението на любовното поле бе ожесточено. Яростта на Жаровит се трансформира в болка на всяко едно от квадратчетата. Болка, която моята царицата лекуваше. И спечелих! 

Излязох победител. 2-1! Посърналите очи, избледняващите устни и свъсените вежди сочиха какво се бе случило. Не посмях да се усмихна, нито знаех какво да кажа. Попаднах в собствена патова ситуация. Жаровит стана и си тръгна. Без стон, въздишка, мигване, живот. В онзи ден войната бе победена. Любовта надделя. Колкото до мен – съжалявах дълго, но с времето научих, че такъв приятел не ми е нужен.

Години след това разбрах, че вече не се занимава с шахмат. Талантът му бе пропилян и бе поел по обратния път към вярната дестинация.

Станислав Пращаков, kazanlak.live