За Мартина
- 142

Мартина беше чудесно момиче. Тя обичаше да пише, но отказваше да го прави. Пушеше, макар да ненавиждаше, че го прави. Обичаше детските играчки, но непоколебимо отказваше да си признае. Гледаше втренчено в далечината, правейки се, че не чува случайния шепот на отминаваща двойка. Казваше, че не й трябва никой, но тайно копнееше за топла прегръдка, особено в дни като днешния. Внезапно се смееше истерично и още по-внезапно заставаше като каменна статуя в шикозен европейски музей. Не мислеше за нищо, макар да мислеше за всеки. Получаваше онова, което не иска и искаше онова, което не може да достигне...или поне си мислеше, че не може. Обичаше хорските приказки, но мразеше, когато някой ги нарече "клюки". Това обаче беше преди днес.
Той беше обикновено момче. Носеше обикновено име, обикновена прическа, обикновени макар и ожулени обувки, обикновени одежни, обикновена раница, обикновен интелект, обикновени обноски и обикновено хвърчило. Хвърчилото само по себе си не е обикновена част от живота на 29-годишен човек, но си беше най-обикновено хвърчило. Той бе толкова обикновен, че не представляваше интерес за никого. Това обаче беше преди днес.
Те щяха да се срещнат след 5 минути в градския парк. Той правеха се последни еквилибристики във въздуха , докато ръцете му маневрираха в хаотични посоки, направлявайки движението на хвърчилото.
Мартина стъпваше живо и трескаво прехвърляше в главата си поредната нелепа случка в живота си. Тя пушеше, когато го видя. Той се беше оплел във въжета и безпомощно опитваше да избяга от примката, в която сам се бе въвлякъл. Нали си спомняте, че Мартина обича играчки? Хвърчилото я привличаше така, както земното притегляне ябълката на Нютон. Стремглаво се насочи към него.
– Какво правиш?
– Извинявай, познаваме ли се?
– Не е нужно да се познаваме. Какво правиш?
– Ами...пусках си хвърчилото и сега ще си ходя. Не съм от града – дойдох само, за да го пусна тук и ще си тръгвам. Имам автобус след половин час.
– Защо го правиш?
– Просто се опитвам да го пусна на колкото се може повече места. Нещо като 100-те национални обекта – обикалям, пускам го, само дето не получавам печати.
– Искам да дойда с теб до гарата!
– Извинявай, всичко наред ли е?
– Никога не е било по-наред. Тръгваме ли?
– Но аз не знам дори името ти.
– Няма нужда от имена. Просто идвам с теб и толкова.
– Ок. Все пак аз съм Димитър. С какво се занимаваш?
– С нищо конкретно. Искам да пиша, но не за масата, не за да трупам обществено одобрение, не искам да настройвам и моделирам писането спрямо някого или множество други. Не искам да се съобразявам с всеки недоволстващ, не искам да бъда боксова круша на всеки само задето ще получа потупване по рамото после. Общо взето е това.
– Просто го направи. В живота си съм научил малко неща, но едно от тях е, че човек, докато не се изложи, не е свободен. И не разбирай излагането като ставане за смях. Приеми го като показване, като начин да демонстрираш какво можеш, без да ти пука колко човека ще те "потупат по рамото".
– Това сам ли го измисли?
– Животът ми така се стече. Припечелвах малко, учих на ръба, бях паднал, после станах. Правя това, което ми харесва. Дори и това с хвърчилото. Не ме интересува кой за какъв ме мисли.
– Знаеш ли – май няма да те изпращам. И причината не си ти... Всъщност ти си причината. Даде ми нещо, което ми е липсвало винаги. Надявам се повече хора видят в хвърчилото това, което видях аз. Приятен път и сбогом.
Той видя смаляващата й се фигура и осъзна, че ще изпусне автобуса. Все пак успя да го хване. Години по-късно той отново щеше да пуска хвърчилото си, докато Мартина щеше да напише първия си роман и да пожъне небивал успех.
Станислав Пращаков, kazanlak.live