До Мадрид и назад

Спонтанното питане "Ходи ли ти се в Мадрид" породи интуитивния ми отговор "Да". Като на шега след няколко часа имахме самолетни билети.

Испанската столица ни посреща със сълзливо време и дори не ни позволява да преговаряме за по-добри условия. На летището освен дъжд не ни очаква никой. Срещата с домакина ни трябва да се осъществи на гара Аточа – станала впоследствие знакова спирка по време на  престоя ни в Мадрид.

На гарата оставаме изненадани – освен предвидения посрещач има и русокос американец. Коуди – типичен представител на Щатите, такъв какъвто го има в кинопродукциите – безгрижен, нехаен, невъзмутим и неизменно усмихнат.

Разглеждаме внушителната сграда на Аточа – отвътре ни посрещна Тропическа  градина, докато отвън мрак и дъжд помрачава първоначалното ни възхищение за зданието. От Аточа поемаме към апартамента, в който трябва да пребиваваме през следващите 5 дни.

Мадрид е необятен – в това се уверяваме още в първия си пълноценен ден на испанска територия. Необозримостта на града се проектира върху двата музея, които решаваме да посетим – Прадо и Тисен-Борнемиса.

Часове наред из коридори и зали, взирайки се в изящните картини на световноизвестни майстори с четка в ръка. Хиляди произведения на изкуството с автори като Ел Греко, Рембранд, Веласкес, Гоя, ван Гог, Пол Сезан, Клод Моне, Пикасо и кой ли още утоляват нуждата от почивка и даряват сили, за да продължиш напред. Последните 2 часа от работния ден за музеите са с вход свободен за посетителите. Те обаче са крайно недостатъчни, а върволицата от чакащи е труднопроследима с поглед.

С напредване на времето и обикаляне из улиците на града натрапчиво се наслагват особеностите на испанците. Набиват се в очите ни радостните физиономии на преминаващите, липсващата суета у населението, изключителна толерантност към различните, разпалените разговори, чийто доловим шум е в допустимата граница на раздразнение. Нощта в Мадрид е дълга – когато минаваш по някое ларго в края на отминаващия или началото на новия ден, трудно можеш да се разминеш.

Именно в тази вечер съставът ни бе увеличен с още един член – рускинята Диана. Младо, 19-годишно момиче, учи първа година в Женева право и се възползва от привилегиите, които студенстването ѝ предоставя – да обикаля из Европа.

Денят в Мадрид започва в 10, а ние трябва да упражним правото си да гласуваме. На фона на всички негодувания за гласуване в чужбина и нереалното чакане, всичко отне около 45 минути, което е в рамките на нормалното (поне от моя гледна точка).

Впечатление правят заведенията в испанската столица – непретенциозни, малки, лежерно изглеждащи и препълнени. Цените в цифрово изражение са от порядъка на от 1,5 до 2 пъти българска цена, но със сменена валута – в евро. В този ред на мисли нямаше как да останем безразлични към паелята. Традиционното испанско ястие би се понравило на почитателите на морските деликатеси. Нерядко се случва към дадено ястие безвъзмездно да върви кана сангрия (коктейл от вино и безалкохолни напитки), а към питие – тапас (умалени ордьоври, типични за испанската кухня).

Една от забележителностите в центъра на Мадрид е нулевият километър. Известен и в други държави в Европа, той символизира началото на измерването на разстоянията до всички кътчета в Испания.

Разходките по мадридските улици неминуемо те правят свидетел на изобилието от фонтани, заели сърцевината на кръговите кръстовища. Една от тези изящно изваяни архитектури се намира на площад "Сибелес" – сам по себе си една от иконите на Мадрид.

Носталгичност предизвиква част от огромния парк Ел Ретиро. В една малка (с условност към мащаба)градина от парка вирееха рози. Естествено не тези, които са в Долината на розите, но създаденото усещане за нещо близко и познато, е безценно. В парка се забелязват както туристи, така и местни, които карат велосипеди, тичат или просто дават воля на споделеното с приятели време.

Напредваме до Стъкления замък. Името говори красноречиво – прекрасна сграда, която удивлява със стъклата си и липсата на други неща в нея. Замъкът е част от Музея на Кралица София. Друг фрагмент от него е сграда с нестандартно, авангардно изкуство. С името му не успяваме да се сдобием, но спомените от видяното трудно ще изтлеят.

В последното ни цяло денонощие на испанска територия най-напред посещаваме "Сантяго Бернабеу" – стадион на футболния тим Реал Мадрид и един от най-известните в света. Туристическата обиколка на стадиона включва разглеждане на клубния музей, състоящ се от множество интерактивни екрани, които позволяват на всеки посетител да се запознае или да преоткрие историята на отбора в детайли. Там се намират всичките завоювани трофеи от Реал, аксесоари на легендарни играчи, рекордните 11 трофея от най-значимия клубен футболен турнир – Шампионска лига, и множество други артикули, свидетелстващи величието на гранда от Мадрид. Турът покрай стадиона минава през съблекалните на играчите, ВИП ложите, резервните скамейки на тимовете и достига до пределите на терена, без да се влиза в него.

Надали бих повярвал на някого, ако ми каже, че ако отида в Мадрид, ще се докосна до Египет. Е, това се случи. Изумлението е голямо, когато пред нас се открива автентичен египетски храм. Това е Храмът на Дебод. Той е построен два века преди Христа, но липсата на възможност за съхраняването му в Египет принуждава тамошното правителство да го дари на Испания в знак на благодарност за съхраняване на други паметници в африканската страна. Така камък по камък е пренесен Храмът, за да се издигне отново камък по камък в автентичния си вид насред Мадрид. Отвътре египетските йероглифи и орнаменти са останали такива, каквито са били, докато отнякъде очакваш да се появи някой Тутанкамон. Е, такъв не идва, но долавянето на древност и митичност са неописуеми.

От древността правим бърз скок във времето до Ренесанса и то в литературното му направление. Асоциация с това прави площад "Испания", където се извисяват статуите на Дон Кихот и Санчо Панса – герои от едноименния и считания за първи съвременен в Европа роман.

Кулминацията на мадридската ни одисея се случи в Кралския дворец. Снимките вътре са изрично забранени и това има своя резон. Всяка една от залите, през които те превежда обиколката, трябва да се види с очите. Изключително насищане с цветове, пищни орнаменти, благородни метали, изкусни артефакти и подаръци от други места, бляскави прибори и платове. В един момент натруфеността се стапя и я приемаш. Охолството в рамките на около час ти се струва по-близко, някак достъпно.

На следващия ден, рано призори, хванахме метрото, за да се озовем на летището. Потеглихме обратно към родината, а нашият верен спътник – дъждът – не пропусна да ни посрещне и в България.

автор: Станислав Пращаков