Любов в сегашно свършено време

Близост, разпадаща смисъл в жадни междуметия. Ех, ура, прас, чао. Безсмислие, провиращо се между нишите на изтерзана свобода. Явно няма как да бъдем заедно, без да сме се разделили. Пристрастени мисли пътуват към равнодушни посрещачи. Трябва да е трудно, грубо, непосилно за носене. Иначе не. Ако не плачеш сутрин с изтръпнали устни, не е истинско. В немили-недраги четвъртъци, ако кафето ти от прежаднялост не горчи с компенсираща целувки захар.

Днес любовта престава да бъде тръпка, посока, компас, а аз прелитам и  блъскам гордо мълчание в зид празнота. Преизграждам се, надхвърлям се. Да не личи. Боли до безбожие. Отляво, отвътре-навън придърпва конци отчаяние, преследва ме с котешки стъпки. Антикварна находка за побелели от чакане наивници. Получаваме стотици пъти по-малко, отколкото влагаме. Върху несправедливости крепи сивия си плащ светът, с черно-бели изключения балансира.

Влюбен. От онези симпатични състояния, които се просмукват в съзнанието и си строят собствена кутийка. Окачват червени лампички по покрива  и неонов надпис "денонощно". С единствената цел да те дразнят, отразени в огледалото, докато си миеш зъбите сутрин. Докато си правиш кафе, чакаш асансьора, хвърляш боклука, заемеш последно място на опашката в магазина... Когато приключиш разговор, фалшифицираш усмивка, успееш да си поемеш дъх след  доза смях. Когато ти доскучее, когато си затрупан с ангажименти или напълно свободен. Когато вървиш пеша,  пътуваш  в автобуса, преди да се наведеш към прозорчето на павильона за цигари. Когато по радиото пуснат грешната песен. Когато рееш разсеяно поглед из страница на книга. Когато пускаш пералнята, вземаш душ или прибираш пижамата си от простора. Във всяка тиха и шумна секунда, избрана случайно и нарочно. Но винаги преди сладкия сън, винаги между най-меката възглавница и топлите завивки, между желанието за спокойствие и вината. Червено. Винаги, когато най-много ти се иска да заспиш, да забравиш или... да се върнеш. Червено. В пресните дни на новото начало, което по нищо не се различава от края на старото. И по нищо не прилича на начало. Червено. По дяволите, мразя лампички.

Непросветени надежди подивяло се блъскат , счупват залостени брави, молят се, сдъвкват враговете си, за да докажат, че ги има. Ето ме. Плачат и се провикват жарки истини и всички думи са по двойки, шаферки-наречия ликуват в префърцунена дързост. Заедно сме в съня ми и в будните въздишки. Протягаш се, прозявам се, догонваш ме. Събуждам се и отначало сме си същите. Безсмислено чужди. Мечтите слугуват на безобразна реалност, която сама не се понася и ни моли да я лъжем.

Нямам време и дъх за губене. Ах, уви, здравей, кръгом. Завръщам се у себе си и си тръгвам. Явно няма как да се разделим, без да се разпознаем.

автор: Мартина Чалъкова