Ползите от несподелената любов

Обожавам да съм влюбена. Разтроявам се на жертва, палач и лют мечтател. Превръщам се в юнско слънце и карибско лято и съм вечна за по три дни. Ентусиазмът хваща мехури, плажувайки по тайни сърдечни заливи по обед без шапка и чадър. Болка има и сладнее натурално, докато претопля среднощни въжделения за закуска. Без захар и без голи истини, обективността и утопията стават от първа прегръдка приятели. 

Несподеленост – съмнение,  преграда, кисел бич, меланхоличен гъдел.

Минута мълчание за изпреварили времето мечти. Липсваща брънка, пропуснат нищожен детайл. Влюбени. Такива ставаме за повече от миг, каквито сме. Наивно мечтаещи, със зейнали от жажда устни. Детски блянове поглъщат солта на вълните и градят наново свлечените си замъци полудавени. И пак. Ненаситно, оглупяващо. Побеснялото вълнение на прилива не признава за авторитет реалността.  А тя диша шумно, строго шепне. А какво,  без мисъл повторете, е реалност?

Вдъхновението е изцедено безумие от придошла нещадяща любов

Щетите от преживяната буря. Няколко счупени керемиди, запушен комин, изстръгнати корени. Всеки вещ в едностранното отдаване знае колко плодотворно за въображението е да обичаш тихо и за себе си. Прекрасно е. Непреувеличено разрастване на вътрешното богатство. Божествено е да искаш, без да можеш да получиш, защото спираш да си егоист и да пресмяташ ползи, които никога не стигат. Пишеш, пееш, четеш, слушаш. Всичко с бурно добавена страст и двоен смисъл. Разпознаваш се в стотици любовни текстове и птичките подхващат райски мелодии и просрочват отлитането на юг при случайна мисъл, засечена снимка, разменен поглед, извънредно обаждане. Несподелената любов е основна движеща сила в безбройни  форми на изкуството. Тя храни, пои и трансформира и винаги предлага повече, отколкото отнема. Не само развитие и опит. На челно място красиво себеразгръщане.

Отхвърлянето калява издръжливостта

Във всякакъв смисъл. Изследвания доказват, че една и съща част на мозъка бива разбуждана от физическа и социална болка. Късметлиите с по-висок праг на търпимост сглобяват по-бързо разбитите си сърца, но ние, подсмърчащо изстрадващите, привикваме да посрещаме с вдигната брадичка нечакани удари. Малко по малко,  крачка по крачка, парче по парче. Сълзите хидратират, болно влюбените мисли пренасят в унес багажа си, докато фантазиите ликуват с притворени очи и прегряти чела. Робуваме на мечтите си, като всеки сляпо вкопчен, но се приучваме на приемане и надникване от скрити ъгли на грубо прекършващата действителност. Все по-мъдри, откровено по- силни, лекуваме се парадоксално, обичайки необичащите ни.

Самотното чудо на фикс идеята

Идеализиране. Полезен метод за достигане на върхово щастие.Пренася във вълшебни, неопетнени от бит и черни точки светове. Разкрива какви най-много можем да бъдем чрез проекции и сливане на проактивни висши версии. Извайваме фасади и префасонираме зародишни качества за удоволствие и против безсъние , а в междинните спирки прозира истината в илюзията и границата с охота се размива. Няма начало и край, средите са гладни и побиращи  тръпнещи желания. Разтреперани, потни длани. Какво ако? Ами, ако наум ме извайва,тайно обича и никога не би си признал също като мен. Ако ме сънува, без да спи, и разсеяно изпуска автобуси, припознал парфюма ми. Според  Петър Дънов, не можеш да мислиш за някого, ако той също не мисли за теб. Колко е нужно да повярваме?  За най-свидното –половин стотна.

Разбираш какъв си, какво искаш и какво е да обичаш

Простичко. Развиваш се стремглаво нагоре. Самопринуждаваш се ежедневно да бъдеш все по-добър, за да станеш достатъчен. Безкраен стимул. Разучаваш дълбоко най-слабите си страни и пиратско промъкнали се жажди и ги заобичваш, представяйки си как лелеяният друг обгръща с крило съществото ти. Съзираш  у него сладки недостатъци, които по принцип би мразил и пак са отражение на собствената ти същност. В най-любимите си сценарии си най-истински, с топлинката в корема най-разбиращ смисъла на живота, а именно нестихващата естествена радост. Сякаш почти няма минуси, защото реализацията рядко е крайната цел при очевидно несподелените чувства. Опира до самото щастие да мечтаеш, да си жив и екзалтиран, и препълнен със звездна обич. Любовта е лекота и наслаждение от това, че някой просто  го има. Тя не изисква и не примира да променя условията. Тя си е самодостатъчна и всичките й болки са оправдано красиви. Всеки  втори би избрал да страда по фалшив образ, отколкото да тъне в празнота и сивост, опериран от тръпка.

 Аз обичам. Знам какво е. Разбирам, когато не е взаимно.Усещам, когато почти е. Прехвърчвам през условности, намигам през розови очила, малко преди да си самозабраня излишно предизвиканата тъга, която преследва  церберски илюзиите. Складирам си надежди и ги разхождам в неудачно време, за да ги сблъскам челно с предчувстваните чужди и може би, ако имам страшен късмет, да се окажат съвместими. Дали и той ме обича? Предпочитам да не знам. Знам, че и ти избираш магията всеки път. Случайностите се нуждаят от поле да изненадват.

автор: Мартина Чалъкова