Предимствата да бъдеш интроверт

Фасулски лесно е да не общуваш с хора. Аз съм господар на отбягващото изкуство, отнема ми около 3-4 секунди да изтръгна идеята за жив взаимобмен в зародиш. "Искаш ли да излезем". "Не, разбира се, НЕ, имам работа". И под работа, като уважаващ себе си хедонист, имам предвид циклене в произволна точка, унищожаване на три бананови шейка за час, плюс шоколад и бурен самоанализ.

Защо така, ще попитате. Общуването е полезно за нервната система, бууства самооценката, предлага опит в разгадаване на паплачта, нагласи, нови гледни точки, взривни екзистенциални прозрения. Отгоре погледнато като цирк, спретнат от мишки, е интересно и невинно да се включиш в общия парад и да се преструваш, че не ти се умира през секунда, щом нуждата ти от одобрение изпадне в остър конфликт с чуждото его и стиснати комплименти. Тегаво е да се потиш от усилия да се впишеш и едновременно да си верен на вътрешния си компас. На някои им се удава с лекота, други плетем схеми да не ни личи, че се преструваме. Няма да казвам, че истината е по средата, но е вярно. Умереността спасява душите ни от търга на пънещи се за признание превъзходства. Товар и мазохизъм.

Свободата зове...

... с обещания за неопетнена от реализиране и компромиси-нагласянки уникалност. Никой не те прекъсва по средата на изречението, не оспорв съкровената ти вяра в нереални случкови стечения и не бърка в раните ти с отигран сарказъм. По-простичко – отпада задължението да се доказваш и особено – да не се, когато те притиска малоценност. Нямаме угодия, и оправия нямаме. Гмуркаме се олимпийски до дъното на чуждите животи от страх да не се удавим в нашия.  А е приятно. Да се забравиш до ниво пещерен човек и да издишаш всички злободневни простотии, които като тежка пранга дърпат към ада и затриват безгрижието със замах. Свободата е пречистена самота.

Свежа любов и отбиране

"Да обичаш – това означава да бъдеш направен от сълзи и въздишки, от пламък и вярност, докато станеш купчина пепел." Обожавам Шекспир и умението му да превръща в разглезваща красота всеки житейски патос. Да се разпаднеш, да се преродиш, да се влееш и съединиш с друго сърце. Толкова е прекрасно и самоубийствено. Хаха, тук трябва да пропагаднирам монашеския тип отшелничество. Ами, не. Да бъдеш интроверт често значи да се влагаш живо и плътски много по-дълбоко и рисковано. Залагаш на карта целия си мир и продаваш отгледаните ценни посеви за секунда споделена наслада. Смисъл в две думи и сурови разменени, току–що събудени погледи. За да обхванем крайността, понеже е по-забавно в ъглите, истинските саможиви се стараят да не се влюбват в другиму повече от себе си. Пестят се или си дават всичкото и затова е твърде истинско. Често си извайват свой хиперболизиран свят и хората им са пионки, във висшите си версии. Открадват си качества и ги развиват, идеализирани образи разменят реплики и чувства и съвъкупляват мечтите си в екстаз. Естествено, че познаваме реалността, просто не ни допада. Излишна е. Изолираната или качествено селектирана среда благоприятства душевното разгръщане. Същината ни жадува фейс контрол. Ако не отбираш, получаваш повече, отколкото можеш да понесеш. Всеки път.

Съсредоточване върху важното

Ами, не е лъжа, че пращим от излишъци. Искам много едновременно, без да си давам ясна сметка какво ще ми донесе, а получа ли, поръчвам двойно. Както любимката ми Силвия Плат твърди, искайки всичко сме опасно близо си до неискане на нищо. Вплитаща ме смахната перифраза. Чакам морето да реши вместо мен. Кое си струва и кое да погреба. Чаровно наивна съм и прекрачвам по три стълби наведнъж, за да успея... да не се надлъгвам. Чужди истини прелитат като пеперудки, изчислявам замаха, за  да ги изловя, без да отчупя от духа им и омаловажа прекрасното. Понякога трябва да се разрушиш до безпътност и каквато последна, най-устойчива надежда ти остане, това си ти. Без грим, поквара, етикети. Никога друг не може да го свърши вместо теб. Най-много заедно, но и най-съкровените приятелства не пропускат интереса и всевластната проекция. Сами сме и сме силни без огън и гръмкост, в тихите си празници и разпъващи битки. Животът е стотици пъти по-опасен от смъртта, защото трябва да му се подчиниш и да го напътстваш едновременно. Всяко желание се материализира и стене от вълнение да се разлисти и да подари нови хоризонти. Зависи колко ти стиска да се пречупиш и да балансираш по кривите релси на неизразимото най-важно. Успех на онези, които не преглъщат болката си, а следват до дупката най-дивите бели зайци. Follow your bliss. Особено прилежно маскираното.

В обективната реалност, черно-белите крайности се размиват. Да си пълнокръвен екстроверт съвсем не значи ентусиазирано да се вливаш във всяка компания и да изстискваш живец и преоткриваш посоки във всяка минута, наситена на сблъсъци с лица. Социално ангажирани сме от раждането и няма преодоляване. Смесени сме, преливащи, сливащи се. Предимствата зависят от личностните характеристики и стражата на психиката. Аз, например, съм била  и двете докрай в плашещ контраст. И двете дават и отнемат. Копнея за хора, но се нуждая да бъда сама. Вечната дилема си краде от кислорода ми и не оставя ума ми намира. Няма решение, хиксът се самооткрива в различни части на уравнението. Докога ще оцелея? Само ангелът хранител знае. А той е пич с рекордьорско търпение.

автор: Мартина Чалъкова